Когато ме заболя крака, беше към пет сутринта…  Не си спомням да съм се удрял някъде, нито да съм  скачал, че да го навехна. Събуди ме тази остра болка… Поду се в областта на коляното. Брех, викам си, какво му стана?! Компреси, превръзки – всичко опитах, а то една пареща болка – не се трае! Така към седем сутринта, с все още подут крак, се обадих на Бърза помощ. Зачаках… В девет и половина, изнервен вече, най-после дойде дългоочакваната линейка. Сестрата, младо момиче, ме погледна изпитателно.  И за един крак, казва, разкарвате колата до тук?!? Знаете ли, че сега някой умира заради вас?! Отидете при джипито си – да ви даде направление! В единайсет бях при джипито… Час и половина висене пред кабинета! После-обедна почивка – от 12.30 до 13.30. В два без пет, най-после влезнах в кабинета й. Оооооо, за такава дреболия – направление?!? Виж сега! Прибираш се и студени компреси… Постегни го там, не го движи… Ако утре не ти е спаднал отока – ела, пък ще видим какво да правим. Прибрах се накуцвайки. Студени компреси се редуваха с обезболяващи… Парещата болка се засили. Вечерта се опитах да поспя – резултатът беше непрекъснато въртене в леглото – болката беше силна и пареща… Болеше ме повече отколкото предния ден. На следващото сутрин отново бях пред кабинета на джипито. Пак ли ти?! – попита ме тя с изненада. Ами пак! – отвърнах. Добре! – каза замислено – Ще ти дам направление за хирург… След обед бях при хирурга. Погледна ме, почеса се по запотеното теме, намести очилата си и уверено заяви: Ти не си за мен! Отиди при кожен лекар! Само че когато отидох при кожния лекар се оказа, че трябва да имам направление от джипито си. Обадих й се по телефона – да не се разкарвам до поликлиниката с този крак. Ама виж сега!- отговори ми тя. – Немога да ти давам всеки ден направление. Най-много едно за един месец… Е, ако изчакаш до другия месец – с удоволствие ще ти дам, но сега… Нали разбираш, реформа, Здравна каса… Не става така! Върнах се при кожния лекар – викам си, човек е, ще разбере… Е, да! Ама не! Иди – казва – при хирурга… Обяснявам му, че именно той ме е пратил при него, обаче – Не и не!!! Не си за мен – хирург ти трябва! Хирурга, след като пак се върнах при него, за малко да ме изхвърли през прозореца на осмия етаж… Ама защо пак тук идваш?!? Нали ти казах, че си за кожен лекар?!? Е, да, отговарям, ама той каза да дойда при Вас… Моето момче, виж сега какво! Отиди при кожния и му кажи да си скъса дипломата, да не отида аз да му я скъсам! Отново се върнах при кожния лекар… Малко нахално от моя страна…  Добре! Я вдигни крачола да те прегледам набързо! - изкомандва той. Навих си крачола на панталона направо отпред, пред кабинета му – вътре някаква жена пушеше цигара и говореше по телефона: „Хахахаха, ми тука е, душата – преглежда някакъв младеж… Чукнал си коляното…“ Доктора затвори  вратата, за да не пречим на разговора. Виж какво ще ти кажа – погледна ме той – не си за тук! Нищо кожно не е… Я отиди до ренгена – 20 лева е, да ти щракнат една снимка… После отиди при оня смотаняк на  осмия етаж да те прегледа… Добре де, казвам, - бях при него – той ми вика да дойда при Вас… Не съм бил за него! Доктора кипна: А бе как да не си за него?!? Те и ония от родилното ще започнат да ми пращат бременни още малко! Отивай, отивай! И му кажи да си скъса дипломата, да не дойда аз да му я скъсам!...  Обаче пред рентгеновия кабинет имаше двайсетина човека. Когато ми направиха снимката, хирурга вече си беше отишъл. Ами сега?! Какво да правя с този крак? Сериозно се притесних… Взех снимката под мишница и се прибрах в нас – компреси, превръзки, високо вдигнат крак, обезболяващи, никакво движение… Нищо не помагаше!  И така до третия ден! Пак при джипито – нищо! Няма направление! То това да не ти е дискотека – дай два лева и влизай! Това е здравно заведение! И отново при хирурга… Занесох му снимката – може да реши и да хвърли едно око, дето се вика. Да, обаче като нямам направление – то това да не е дискотека?! Дай два лева… и т.н. При кожния се отказах да ходя отново! Долу, на рецепцията питам къде е спешния кабинет. Жената ме насочи – От тук свиваш натам, после втория коридор наляво… Ама подминаваш асансьорите, и след това вторият кабинет отдясно! Разбра ли? Разбрах! –отвърнах аз неуверено и тръгнах да търся въпросния кабинет. След два часа ме прие доктора, погледна ме и отвърна: - Кръв не виждам! Ама каква кръв?! – питам. Е, как каква кръв?!?Човешка!... Ама аз за коляното… - едва простенах. Ааааа, ми така кажи! И какво му е на коляното? Ами подува се нещо… - отговарям и се приготвям да навия крачола. Влизай, да му хвърлим едно око на твоето коляно!... Такааааа! Ми ти не си за тук! Тук е спешен кабинет! Спе-шен! При теб нищо спешно няма… Ееееее, подуло се малко колянцето – голяма работа! Я отиди при ревматолога да те прегледа! Ревматолога обаче ме изпрати при алерголога,той пък ме върна обратно при ревматолога,  като ми предаде да му кажа,  да си скъса дипломата, за да не ходил той да му я къса… Само че първия се ядоса като ме видя пак пред неговия кабинет. Попита ме оня бездарник – алерголога, как е завършил медицина?!? Човек с ачик-ачик алергични реакции,  да го праща на ревматолог!!! Що не си скъсате дипломата! – му казвам право в очите. Той ме погледна изпод вежди и отвърна: Ахааааааа, значи онова говедо те е подучило да ми кажеш да си скъсам дипломата?!? После се отбих при алерголога. Скъсайте си дипломата! Така му казах и на него. А той като пребледня… Значи – казва – оня селянин те е пратил  да ми кажеш така! Така ли?!? Ами, не! – отвръщам спокойно, - Аз така ви казвам! След това – в Спешното! Скъсайте ги тия дипломи! Скъсайте ги тия дипломи! И… Чао! Приятно ми беше! Хубав ден Ви желая! Разбира се, посетих и хирурга, и кожния лекар, и джипито, и на Бърза помощ се обадих… Скъсайте ги тия дипломи!!!  Разбира се, занесох им бонбони и цветя – това си е традиция, нали… После се прибрах!... Вечерта звънна телефона – беше Бате Радо, съседа. Как си, човек?! Какво става… Няма те в къщи – звъня на вратата, не отваряш… Къде се изгуби?   Ами, кракът ме боли… По лекари обикалям – никой не знае какво му е! Тук отиди –там отиди… Три дена вися по кабинетите!... Хахахаха! – дочувам в слушалката натрапчивия смях на Радо. – Е, как да знаят?! Аз ще ти кажа! Нали помниш оная вечер, като се прибирахме от кръчмата?! Помня! – казвам. А помниш ли, че искаше да ме носиш на гръб? Тук се замислих… Не! Не помня! И?... Е! - продължи той – Ами падна! Тогава аз те носих на гръб! Та затова те боли коляното! Удари го в бордюра пред  блока…

    Няколко седмици след този случай ме заболя главата… Първо звъннах на съседа! И – да не повярвате! Спестих си три дни обикаляне от кабинет на кабинет! Невероятен е този Радо! Оттогава като ме приболи нещо – първо на него се обаждам… Хора сме, трябва да си помагаме! Нали така?!?

 

        Тони Коджабашев

 

:))))))))

Полицай гледа на улицата мъж, който лази и го пита :
- Загубихте ли нещо, господине?
- Да, равновесие.
**************************
отдавна е загубило равновесие здравеопазването...
Хипократовата клетва е като виц---който си го разказва гилдията в край на обучението....
********
Защо няма кой да им скъса зад...ците -вместо дипломите....
Тъжна усмивка, Сл-чо:)